„Стаята на плача“, където кардиналът става папа
Мария Милвия Морчиано – Светла Чалъкова - Ватикана
След като истината станала изкуство във фреските в Сикстинската капела, с техния ослепителен и абсолютен блясък, светлината и златото, гигантизмът на фигурите, с очи, които сякаш блестят, с жестове, способни сами по себе си да напомнят за точни пасажи от Писанието, е обезпокоително да прекрачиш прага на вратата, която води към „Стаята на плача“. Оставяме зад гърба си признатото великолепие на рисунките на Микеланджело и най-великите художници на Ренесанса, за да се озовем в малка, безцветна стая. Това е стая със свод и люнети, върху които са запазени фрагменти от стенописи. Две стълби от едната страна и на противоположната стена прозорец, скрит от завеса. Маса и два тъмни дървени стола, червен диван и закачалка за дрехи. Мебелите са от първа необходимост, без помпозност. Удивлението, изпитано от гледката на абсолютната красота, отстъпва място на интимно чувство, което се разширява в душата, на възприятието за преминаването на вековете, за настъпването на времето: изглежда сякаш виждаме как папите избират едно от трите предоставени им бели раса, всяко с различен размер, и обличат това, което ще бъде дрехата и цветът, които ще ги отличават от сега нататък. Това е истинска инвеститура, нещо по-древно и дълбоко от обикновена смяна на дрехи. Традиция и обред, които придобиват мощно значение не само формално, но преди всичко духовно.
Място на осъзнаването
Изглежда сякаш ги виждаме уединени в тишината на това слабо осветено място, докато се молят, а понякога, както подсказва името на стаята, плачат, обзети от емоции. След бурните дни на Конклава, те се оказват сами със себе си за първи път. Сами, но лице в лице с Бог. Осъзнаването преминава през тях като светкавица: от този ден нататък те ще бъдат папи, ще получат свети Петровия мандат.
До стената на тази стая се извисява драматичното величие на стенописите на Микеланджело, но скрито все още се пази онова, което първоначално е трябвало да завърши сложния иконографски апарат на целия параклис. Това е стенописът на Перуджино, защитен от кухина зад Страшния съд, но въпреки това познат ни от рисунка от началото на 16 век, съхранявана в музея Албертина във Виена. В подножието на Успение Богородично, сред множество ангели и светци, стои единственият жив човек, папа Сикст IV дела Ровере, коленичил. Ръцете му са стиснати в молитва, лицето му е обърнато към фигурата на Девицата; тиарата на земята и гола глава в знак на смирение и уважение; Петровият ключ, опрян на дясното му рамо, символ на мисията, но и на тежестта - почти кръст - която папата трябва да носи. Думите на евангелист Йоан отекват ясно и разбираемо: „... когато беше по-млад, сам се обличаше и ходеше, където искаше; а когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те облече и ще те отведе, където не искаш. Той каза това, за да покаже с каква смърт ще прослави Бога“.
Връщайки се към „Стаята на плача“, зазидана в стената плоча от 31 май 2013 г. гласи: „В тази стая, наречена „на плача“, започвайки от Григорий XIV, който тук, на 5 декември 1590 г., веднага щом бе избран за папа, проля сълзи от емоция, новият папа, след като приеме избора, облича своите дрехи“.
В Стаята на сълзите, осъзнаването
Монсеньор Марко Агостини, папски церемониалмайстор, разсъждава с ватиканските медии върху един особено деликатен момент от Конклава и неговото духовно значение. Той описва „Стаята на плача“, като „много малка, дори много тясна“. „Това, което се случва от символична гледна точка, е важно“, казва той. „Папата осъзнава в какво се е превърнал, какъв ще бъде отсега нататък. Смяната на дрехите му говори за дълбоката промяна в неговото съществуване. На това място той научава, че длъжността е по-голяма от човека. Може би оттам идва и определението за „Стаята на плача“, защото това е моментът, в който той осъзнава, че фигурата на папата е много по-голяма от човека, който я носи, и че под нея папата ще се научи да умира всеки ден, защото тряба да се открои служението, трябва да се открои Наместникът на Христос, наследникът на Петър“. За монсеньор Агостини, за да се погледне „Стаята на плача“, „е необходимо свръхестествено виждане, което да ни отведе да видим. Самият папа трябва да се научи да чете себе си с очите на благодатта, с очите на вярата, със свръхестествено виждане“, подчертава прелатът.
Прекрачването на вратата и промяната завинаги
Осъзнаване на новата мисия в Църквата и преобличане: това са двата момента, които се случват в „Стаята на плача“. При обличането папата е подпомаган от церемониалмайстора. „Знаем - подчертава монсеньор Агостини - че избраният кардинал е придружен до тази врата, под Страшния съд отляво на олтара, на прекрачва прага на тази стая с церемониалмайстора и оттам излиза, облечен в папските одежди“. Преминаването през вратата на „Стаята на плача“ променя завинаги и кара човек да се замисли върху факта, че това се случва в Юбилея на надеждата, където преминаването през Светата врата наистина променя живота на човек. „Това е много дълбока промяна - добавя церемониалмайсторът, позовавайки се на „Стаята на плача“ – това е прекрачването на един много специфичен праг, защото докосва интимността на човека, който става папа. Бихме могли да кажем, че докосва сърцето на свети Петровото служение: човек, който става папа, кардинал, който става папа. Наричаме го папа, но когато използваме терминологията, която исторически е обозначавала папите, той се нарича Наместник на Христос, Наследник на Петър и както го е определила Света Екатерина, „милия Христос на земята“. Това е великолепно!“. Монсеньор Марко Агостини обаче уточнява, че „за да се съзерцава това видение, е необходим свръхестествен поглед, погледът на вярата“.
